Работния ми ден е от 9:00, което значи, че волю-неволю до към десет без петнайсет трябва да съм се вяснал в офиса да ме видят колегите. Трафик, кофти транспорт, знаете как е – не ни правят проблем за няколко минути закъснение.
Сега, няма как да очакват от мен да се разработя преди да съм пил кафе и да съм пафна две цигари пред офиса. То па вземе да стане 11:00, пускам служебния лаптоп – първо задължително е да се проверят социалните мрежи, както се казва да не изпусна нещо важно. С колегите се организираме да обядваме – излизаме 11:45 да прередим балъците, които си чакат да стане 12. Сядаме на тежка софра в някой ресторант, мъжете жулим бира, жените са на вино (все пак няма лошо, малко настроени да има).
Някъде към 14:00 се връщаме в офиса – леко сме удължили обедната почивка, но не ни правят проблем за няколко минути. Естествено пушим по 2-3 цигари пред офиса да ни дойде настроение за работа (знаете как е). Някъде към 15:00 успявам да стигна до отваряне на служебната поща. Уф, боже! Писали са някакви клиенти – какви нагли досадници са тия, все нещо недоразбрали. Няма да им отговарям днес – да не се разглезват.
То станало 16:00, излизаме с колегите да пушим пред офиса – няма какво да си даваме зор баш в края на работния ден. Обсъждаме нещата от живота: политиците са крадливи, полицаите са лоши, учителите нищо не знаят. Бааси държавата – не ме заслужава. Трябва да емигрирам, ама пусто да опустее поне да знаех един чужд език, а така не съм сигурен, че мога да си купя цигари в чужбина. Нищо, оставям емигрирането за по-натам. Ще си се мъча тука в Бизнес парк-а, поредния тежко експлоатиран български служител.
А, то станало 17:30 ще бързам да си ходя преди да е започнало задръстването.