За Полина:
Небето е синьо,
очите ти са зелени,
като те хвана – ще ‘ скъсам...
Рецензия: Това е поредния поетичен шедьовър излязъл изпод перото на младия, но идеен творец М. Трифонов. Композицията е динамична, а сюжета се прелива със смяната на цветовете. Вниманието се фокусира от пейзажа в първият момент, през романтичното описание на героинята през втория и стигнем до загатването на предстоящо емоционално и физическо сливане през третия. Лирическият герой въздейства чрез своята непоколебимост и силно присъствие. Той не се впуска в типичните колебания „дали ме харесва?”, „как да я заговоря?” – при него няма „to be or not to be”, не се наблюдава никаква вътрешна несигурност – той е готов за действие, той търси бързата развръзка и желае да е в центъра на екшъна. Лирическия герой не е склонен към увъртане и никому ненужни обяснения от сорта на „а ти харесваш ли ме?”, „искаш ли да сме заедно?” – той настъпва и демонстрира зрялост да получи това за което е дошъл. Композицията не оставя никакво съмнение в последващото любовно съвкупление между двамата като лирическата героиня, макар и оставена на втори план също е развита по един блестящ начин. Тя не е момиче което би породило каквито и да съмнения в едно момче, няма „а тя на тъмно и с грим кфа беше яка…?”, няма „малко и е крив носа, ама поне има дълги крака!” – лирическата героиня е всичко за което един мъж би мечтал. Със своето присъствие и излъчване тя не оставя и сянка на съмнение в лирическия герой и е емоционалния катализатор на неговата непоколебимост. Двамата герои безспорно взаимно се допълват и представляват една хармонична двойка – което се усеща в края на композицията.